Таню Войвода и Мамин Колю – за свободата на Тракия и Македония
Месец март е месецът, в който са родени двама прославени хасковци – Таню Николов – Таню Войвода (9 март) и неговият племенник – Никола Коев – Мамин Колю (20 март), герои от борбата за присъединяване на Тракия и Македония към целокупна България. С поредица от публикации XNEWS.BG ще почете тяхното дело.
В началото на август 1941 г. един едър, близо 70-годишен мъж, с импозантна брада, слиза от влака на гарата в Скопие сред овациите на посрещачите. Хасковлията Таню Николов, известен в Македония като Тане воевода, пристига за честванията на Илинденското въстание в присъединените отново към Царство България земи. Славният воевода, сражавал се за българската кауза в Македония, водачът на комитите от македонската Шипка – връх Ножот, страшилището за сръбските и гръцки чети в Македония и Поморавието идва, за да отдаде почит на мъртвите си съратници, да се срещне с живите в Битоля и Прилеп, а после да се върне отново в старите предели на царството, където през 1947 г., ще намери смъртта си в ареста на асеновградската милиция, погубен от новата власт.
Атанас Николов Жеков, по-известен с името Таню Николов, е роден на 9 март 1873 г. в семейството на хасковския терзия Никола Жеков. Семейството му е заможно и той учи до първи клас. Бурните времена, в които преминава неговото детство го възпитават в родолюбие и смелост. Събитията през последните две десетилетия на 19 в., насочват живота му към военната служба. След нейното изтичане Таню Николов остава в 10-и пехотен Родопски полк като младши унтерофицер и командир на взвод.
Всеобщото настроение обхванало Южна България в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание подтиква младия мъж да се включи в редовете на ВМОРО. През 1944 г. вече на 71 години той пише своята „Живописна бележка на войводата Тане Николов”. „През 1902 г. заминаваме за Одринско, покръщаваме и организираме населението за борба против турците, за свободата на Македония и Тракия в Гюмюрджински окръг.” С тази кратка информация той бележи началото на дейността си.
На 16 август 1902 г., Т. Николов напуска Хасково и се отправя за първи път към Беломорска Тракия с малка чета от 10 души водена от Вълчо /Константин/ Антонов – Сеченката. Задачата е да инспектира и организира комитетите в Гюмюрджинско, Дедеагачко и Ксантийско.
Поведението му по време на въстанието, и най-вече силното влияние, което оказва върху него Върховният Македоно-Одрински комитет и особено личността на Борис Сарафов, вероятно са причината, конгресът във Варна през 1904 г. да го изключи като „върховист” от ВМОРО, официално отбелязано: „заради провинения в Западна-Беломорска Тракия през време на въстанието”. Като български офицер Таньо Николов прави своя избор в започналата борба за надмощие между „автономисти“ и „върховисти“ в революционната организация. Хасковлията ще застане на страната на върховистите, които виждат бъдещето на Тракия и Македония като част от българската държава.
Слабите позициите на ВМОРО след Илинденското въстание го поставят под огромния натиск на т.нар. „въоръжена пропаганда” – терористичен отговор на гръцки и сръбски чети срещу българските действия. Появява се реалната опасност западната част на вардарския регион да бъде откъсната от нейните източни околии и да се прекратят връзките с България. Местните организации се обръщат за помощ към Задграничното представителство в София и в началото на 1907г. то подготвя няколко чети за противодействие на антибългарската пропаганда в Македония. Една от тях е четата на Таню Николов.
Целта на четите е да прочистят селата в Бабуна планина от сърбомански шпиони и да ликвидира сръбската пропаганда в региона. Войводата отбелязва драматичните събития като важна част в биографията си: ”12.V.1907 г. сражение над с. Никодин, Прилепско със сръбските чети на Григор и Иван Бабунски. 20.V.1907 г. сражение с турския аскер, предаден от сръбското население, в Никодинския балкан. 28.V.1907 г. сражение над с. Кръстец, Прилепско със сръбските чети , където падна убит сръбския войвода Келеш и др. четници.”
На 1 юли 1907 г. обединените български чети водят при височината Ножот край село Ракле най-кръвопролитното и най-героично сражение в цялата история на ВМОРО след Илинденско-Преображенското въстание. Срещу 218 души четници на Таню Николов, Михаил Чаков, Георги Смилев, Петър Ацев, Христо Цветков и Иван Наумов – Алябака, се съсредоточават над 3000 души редовна войска от трите македонски вилаета под командването на Енвер бей, онзи млад офицер, който година по-късно ще поведе младотурската революция. Общо 67 четници загиват геройски в тази битка. Една част от попадналите в обкръжение комити, откъснали се от основното ядро на четата, се отбраняват до последно и когато не успяват да удържат на турския натиск, се взривяват с бомби. Останалите, под командването на Таньо, успяват да пробият турския обръч и да се изтеглят от района.
Турските вестници отбелязват събитието на първите си страница, наричайки го „джапон мурабеси”, като го сравняват със самоубийствените атентати на самураите в току-що отшумялата Руско-японска война, а европейският печат определя българските четници като „леонидови войни”. Битката при Ножот остава в паметта на местното население като Малката Шипка. Всяка година на този ден даже и в тежките времена на сръбската тирания, то отдава почит на героите.
Командвани от Т. Николов българските чети продължават действията си в региона. На 14 август 1907 г. в местността Мирчев кутел, край село Белица, Охридско, се провежда конгрес на Битолския революционен окръг с участието на Таню Николов, назначен за войвода на Битолската окръжна чета. Два дена по-късно той води сражение с гръцки чети, което отбелязва: „16.VІІІ.1907 г. сражение с гръцките чети в местността „Кравица”, Мориовско.”
Борбите в Македония не прекратяват кървавата вражда в освободителното движение. На 28 ноември 1907 г. в София представителят на лявото крило в организацията Тодор Паница убива нейните водачи Борис Сарафов и Иван Гарванов. Таню Николов преживява тежко загубата им и поема охраната на Христо Матов и Васил Чекаларов, също поставени под прицела на санданистите.
Младотурската революция през юли 1908 г. не среща пълна подкрепа от българските революционни дейци и разгаря остри противоречия сред тях. Яне Сандански е сред водачите, които я подкрепят, заради което получава смъртна присъда от революционната организация. С нейното изпълнение е натоварен Таню Николов. На 24 септември 1908 г. в кафенето на Бошнак хан в Солун той извършва неуспешен опит за покушение срещу Яне Сандански.
С избухването на Балканска война вътрешните конфликти в организацията временно спират. Всенародният ентусиазъм обединява всички македонски войводи, независимо към кое крило на организацията принадлежат. Таню Николов продължава да воюва в Македония, но вече като командир на специално формирование към щаба на българската армия. Той се движи пред полковете на Седма рилска дивизия по поречието на река Струма. Действа съвместно с войводата Яне Сандански, а българското командване дава висока оценка за техния боен принос.
След разгрома на турските войски Таню Николов се прехвърля с четата си в Родопите, където охранява противоречивата като цели духовна мисия на Светия синод на Българската православна църква за принудително покръстване на българомохамеданите в Златоградско, Пашмаклийско и Гюмюрджинско. После заминава за Източна Тракия. По време на лична среща с Фердинанд, царят засвидетелства своята признателност към заслугите на известния комита.
Единственият запазен филм за участието на българската армия в Балканската война, заснет в Одринско през пролетта на 1913 г. показва войводата Таню Николов – внушителен, едър мъж, с голяма черна брада и буйна черна коса, в тракийска носия, с навуща и цървули, с кавалерийска сабя, ножове и пистолет, затъкнати в пояса. Заснето е посещението му при ранени другари и отправянето му с четата към бойното поле.
В последвалата Първа световна война, Т.Николов отново действа в Македония, начело на партизанска рота в Поморавието. През август в Ниш започва създаването на „Специални контрачети”, съставени от бойци на ВМОРО, командвани от опитни войводи. На 1 октомври 1917 г. към Моравската военноинспекционна област се създава планинска дружина. Партизанската рота на Таньо е в нейния състав вече като партизански взвод № 47. Войводата получава звание подпоручик. Назначен е за ревизор на всички планински взводове в района и получава правото да ръководи по-големите операции по преследване на сръбските чети.
Първата световна война приключва за България с катастрофалния Ньойски мир, който отнема българските територии в Западна Тракия в полза на Гърция. През май 1920 г. в Караагач се провежда общо съвещание на лидерите на българската и турската общност, с идеята за организиране на съвместни действия срещу гръцката власт. Българската страна е представена от А. Попалексов, д-р Ненчев, кап. Бояджиев, П. Мутафов, а турската от Фуад бей, Джемал бей, Али Галиб бей, Неджметин бей и др. През ноември 1922 г., в Кърджалийско, ръководителите на въоръжената борба се събират, за да планират бойните действия. От българска страна участват войводите Таню Николов, Димитър Николов, Коста Ненчев, Пею Поптрендафилов и др., а от турска страна – водачът на западнотракийските турци Руфат бей и неколцина от дейците на турското тракийско революционно движение.
Взето е решение за образуване на Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация /ВТРО/. В ръководния комитет българската страна е представена от Таню Николов, издигнат за главен войвода на организацията, който поема командването на българо-турските въоръжени сили. Турската страна е представена от Фуад бей и Кемал бей. Създаденият съюз се скрепя и с полагането на клетва пред главния войвода. Изработени са Устав и Правилник, определящ целите на организацията и средствата за тяхното постигане, а Войводата отбелязва в „Живописните си бележки: ”През 1922 и 1923 г. бях избран за главен войвода на българските и турски чети за да действуваме против гърците в Гюмюрджинския окръг за свободата на Беломорието.”
Замислена като организация за цяла Тракия, ВТРО обединява западно-тракийските българи и турци. В края на 1922 и началото на 1923 г. ВТРО вече разполага с 20 добре въоръжени чети с над 600 бойци. За действие се готвят стотици членове на селската милиция и бойните групи. В четите масово се включват бежанци от селата и градовете на Южна България с надеждата, че ще допринесат за по-скорошното си завръщане по родните места. Ръководителите на организацията поддържат близки контакти с управата на Хасково и другите южнобългарски градове, като получават макар и негласно подкрепа за тракийската кауза от страна на тогавашните политически партии и правителството. Единствена БКП се обявява против въоръжената борба в Тракия. В края на 1922 г. по границата се организират пунктове, събират се парични средства и оръжие за четите. Назначените пунктови началници създават складове с оръжие и боеприпаси, които по организиран канал се прехвърлят в Тракия. Изходната точка е с. Кютюклии /дн. с. Корен/ Хасковско.
Бойните акции започват още преди създаването на ВТРО. В началото на септември легендарният тракийски воевода Димитър Маджаров събира на територията на България смесена чета от 30 българи и 20 турци, с която навлиза в Беломорието. Операциите на смесените българо-турски отряди, нанасят сериозни поражения на гръцките окупационни сили в Дедеагачко, Гюмюрджинско и Лозенградско. Успешни са акциите и в други части на Западна Тракия. През 1923 г. правителството на Ал. Стамболийски ограничава дейността на ВТРО, наложено от решенията на Лозанската конференция. Подялбата на Тракия между Гърция и Турция слага край на съвместната дейност на българските и турските чети, а Таньо Николов получава заповед да ги разоръжи.
Настъпва краят на четническото движение в Западна Тракия, а 50-годишният тогава войвода отбелязва: „На 2 март 1924 г. свиках конгрес на тракийската организация, на който направих изложение на положението и дадох отчет по всички разходени суми и на който конгрес бях пак преизбран отново за главен войвода и освободен от отговорност. След това поради напреднала възраст се прибрах в Асеновград дето съм и днес като мирен гражданин –мелничар.”
През следващите години Войводата непрекъснато подпомага останалите живи дейци на тракийското движение и всяка година на Архангеловден дава курбан за убитите си другари четници, на който присъстват бежанци от Тракия и Македония. Датите на битките, които е водил, отбелязва всяка година с раздаване на брашно от мелницата в Асеновград, която стопанисва заедно с децата на братовия му син – войводата Мамин Колю.
Запазил през годините непокорния си нрав, Войводата не приема комунистическия режим. Споровете с роднините и наемателите на мелницата в Асеновград, опитите за гавра с него и четническото му минало, предизвикват често гневните му изблици. Търпението му вероятно се изчерпва с некоректното отношение на наемателите на мелницата. На 6 януари 1947 г., разгневен той грабва пушката, нахълтва в мелницата и след като е посрещнат с груби и обидни думи, убива наемателя и държавния контрольор при мелницата, заедно с намиращите се там двама работници, а после сам се предава в милицията. Какво се случва със стария войвода за 13 дена в милиционерския кауш не става ясно, заключението на официалните власти е, че смъртта е настъпила в 17 часа на 19 януари 1947 г. „..от смърт чрез обесване (вероятно самообесване)…” Жестоките белези по тялото на воеводата обаче свидетелстват за продължителна борба. Съобщението на МВР казва всичко: „Известен като терорист и участник в много разбойнически акции през Балканската и Първата световна война. Като личен приятел на цар Фердинанд, подарил му голям брой златни монети и украшения, ограбени от него от разбойнически акции…”
Противоречива, спорна, но пълнокръвна личност, човек с буен и непокорен нрав, Таню Николов до края на живота си е твърдо убеден, че Македония и Тракия са част от България. Това предопределя и забравата, на която е осъден заради доминиращата след 9 септември идеология на Коминтерна. Името му, както и това на братовият му син, воеводата Никола Коев – Мамин Кольо, никога не се споменават на тържествените зари и вечерни проверки, организирани от тогавашната власт, редом да канонизираните герои на Илинденско-Преображенското въстание и другите поборници за свободата и единението на България.
Автори: Д-р Красимира Узунова и Людмил Каравасилев
