В края на мандата, някъде между 15-ото четене на законопроект и 13-ото скандално прекратяване на заседанието, нашите народни избраници внезапно усетиха остра липса. Не на съвест, която отдавна бе обявена за издирване от Интерпол, а на кислород. Пленарната зала им се видя тясна за огромните егота, а климатиците сякаш духаха само интриги.
“Колеги, на тийм билдинг!”, провикна се един от лидерите на парламентарни групи, който обичаше колективните преживявания, стига той да държи микрофона.
Това предложение беше прието единодушно от всички в Народното събрание. Така парламентарният керван, натоварен с обещания и маркови анцузи, пое към планината. Там, където върховете са високи, а избирателите – рядкост.
Докато се катереха по една стръмна пътека, обсъждайки коя коалиция ще е най-нехигиенична през следващия месец, пред тях изникна фигура, излязла директно от читанките – дядо Стоян. Овчар от кариерата, с гега, калпак и поглед, който е виждал и вълци, и по-страшни неща.
– Какво правите тъдява, момчета и момичета? – попита той, подпирайки се на гегата. – Да не сте се загубили? То тук пътят за Брюксел не минава.
– Ами, дойдохме малко въздух да глътнем, дядо! – отвърна един депутат, потупвайки шкембето си, което леко пречеше на планинския туризъм. – Че в София много тежко се диша напоследък.
Старецът ги изгледа бавно. Претегли на ум всичките им дебати, комисии, декларации и предизборни клипове. После въздъхна така, че дори ехото в дефилето замлъкна.
– Ех, чеда…, – рече той, замахвайки с гегата към хоризонта – то в тая държава само въздухът остана. Глътнете и него, та белким се заситите най-после!
С тези думи чобанинът подсвирна на кучето си и подкара стадото нагоре по баира. Овцете кротко го последваха, блеейки в пълен синхрон – досущ като по време на гласуване в пленарна зала.
Депутатите останаха да стоят на пътеката, вдишвайки дълбоко. Но странно защо – колкото повече дишаха, толкова по-празно им ставаше.
Автор: Развигор Разколников
