Всяка година на 2 февруари се отбелязва Световният ден на влажните зони – глобална инициатива под егидата на ООН, насочена към повишаване на обществената осведоменост за значението на тези изключително богати на биоразнообразие екосистеми.
Датата е свързана с подписването през 1971 г. в град Рамсар, Иран, на Конвенцията за влажните зони с международно значение – първото глобално екологично споразумение, посветено на конкретна екосистема. Днес към Конвенцията са се присъединили 172 държави, сред които и България.
В област Хасково има няколко защитени зони от европейската екологична мрежа “Натура 2000”, които включват влажни или полу-влажни местообитания за птици и други видове – например река Марица, Харманлийска река, местности около язовир Ивайловград, село Злато поле и други.
Влажните зони заемат около 12 млн. кв. км в световен мащаб и са от ключово значение за оцеляването на човечеството и приблизително 40% от растителните и животинските видове. Те предпазват от екстремни климатични явления и подпомагат земеделието, риболова и други традиционни поминъци. Въпреки това урбанизацията и замърсяването водят до бързото им унищожаване, което застрашава екологичните услуги, от които всички зависим.
Темата на кампанията за 2026 г. е „Влажни зони и традиционни знания: Отбелязване на културното наследство“. Тя акцентира върху ролята на местните общности като пазители на влажните зони и насърчава включването им в процесите по вземане на решения за тяхното опазване. Традиционните знания – под формата на истории, ритуали, песни и устойчиви практики – се предават от поколение на поколение и доказват, че хармоничното съжителство с природата е възможно.
В България няма коренно население, но съществуват местни общности, които прилагат традиционни методи за устойчиво използване на ресурсите на влажните зони. Пример за това е Поморийското езеро, където солодобивът по традиционни технологии се практикува повече от две хилядолетия и е тясно свързан с културната и икономическата история на региона. Атанасовското езеро също разчита на традиционния солодобив за поддържане на своите местообитания, въпреки предизвикателствата, свързани с урбанизацията и икономическата му устойчивост.
Друг пример е Ченгене скеле – малка влажна зона и рибарско пристанище край Бургас, където и днес се съхраняват рибарските традиции, занаятите и фолклорът, свързани с морето.
Традиционните знания, свързани с природата, са навсякъде около нас. Опазването на влажните зони изисква да ги съберем, зачетем и приложим, за да съхраним както природното, така и културното си наследство.
