Хасково има спортна история достойна за учебниците – олимпийски медалисти, национални титли, поколения фенове.
Днес обаче трибуните са празни, а залите – полупразни. Какво се случи с духа на спортния ни град? Хасково, дал на България шампиони и олимпийци, сякаш забравя какво е да подкрепата от феновете. Запаляковщината я няма, спортният дух го няма.
Решихме да потърсим мнението на няколко души, свързани със спорта и милеещи за него в нашия град, които помнят отминалите години, когато присъствието на хиляди фенове по трибуните не беше събитие, а нещо напълно нормално.
Мирослав Янков, спортен фен: “Трябва да има обединение на футбола в Хасково. Докато клубовете са разединени нищо няма да се получи. Хасково заслужава и трябва да има отбор в Б група.
Помня 90-те години, когато поне 3000, 4000 души редовно ходеха да гледат футбол на Ямача. Дори имаше фенклуб до площадка Спартак. Футболът беше развлечение за хората, а сега има много други развлечения, пренаситени сме. Повечето хасковлии биха избрали да гледат някой английски или испански мач по телевизията, ако е в същия час и ден, когато играе Хасково, но аз със сигурност бих предпочел да съм на стадиона. Необходимо е и подобрение на условията в спортните бази, както и по-високи цели, които да си поставят клубовете.
Когато имахме женски баскетбол, много хора ходеха на мачовете, дори и на гостувания. Ако сега вкараме отбор в Националната баскетболна лига, смятам че интересът към баскетбола в града драстично ще нарасне.”
Антон Попов, треньор по футбол: “За мен основната причина е липсата на махленския, масовия футбол. Навремето се играеше навсякъде – в паркове, пред блока, в улилище, а сега не е така, нямаме бази. Сегашните децата нямат нищо общо с тези от едно време. Сега идват за мач с телефон в ръка, тръгват си с телефон в ръка, не ги интересува нищо друго. В студено време от 30 деца идват 6 на тренировка, не ги пускат родителите, явно не обичат футбола.
Футболът беше религия и основно забавление. Дойде ли събота и неделя, хората бяха на стадиона. Тъкмо сега видях една снимка, 20 000 души на мач между Хасково и Славия на Ямача през 80-те години. От 100-хиляден град, 20 000 бяха на стадиона.
Наскоро направихме един експеримент, като от 20 деца само три успяха да се покатерят на дърво. В махленския футбол усъвършенствахме бързина, техника, ловкост, а сега децата не играят, няма и къде, площадките са заключени или платени. Дори да има обединение на футбола в Хасково няма да има фенове, защото нивото е слабо, но със сигурност в Хасково трябва да има само един отбор, който да тренира и да играе на базата на Общината, а който иска да има частен клуб нека си плаща наем.
В миналото спортът беше държавна политика. Футболистите се водеха на работа в държавни предприятия и тренираха, бяха осигурени финансово. Когато държавата се намеси, тогава може да има резултати. Недопустимо е в Хасково да има 4 – 5 клуба. Треньорите трябва да са на заплата към Общината и да не се събират такси от децата, за да подбираме качествени и талантливи момчета, а сега взимаме всички, които желаят да тренират, защото си плащат. При нас няма подбор, не се търси качество, а количество.”
Иса Агушев, автор на книгата “Историята на футбола в град Хасково от 1916 до 1949 година”: “По темата може много да се говори. В цяла България е така. Не само в Хасково. В ерата на новите технологии и интернет, хората се отдръпнаха от стадионите. По времето на соца на стадиона да има от 10 до 15 хиляди зрители беше нормално.
Ето извадка от Хасковска трибуна – за Купата на България, Хасково – Славия 20 хиляди човека.
Всички видове спорт се развиваха. Мисля че само победи на отборите ще върнат хората по стадионите и залите, трябва да се подобрят и условията за феновете, нови зали, по-модерни стадиони.”
Йосиф Давидов – дългогодишен спортен журналист и президент на хандбален клуб “Асти 91”: “Футболните клубове станаха много и всичко е комерсиално. Аз не знам дори колко футболни клуба има в Хасково, всичко е раздробено, как да има публика?! Не съм се качвал от 3-4 години на стадиона. Какво да гледам? Хора, които не могат да се движат, не могат да играят. Какво ще гледам, В група ли, областна група?
Всички са ми приятели, но са се озлобили един към друг. Всеки е взел едно парче от баницата и иска да прави футбол, как да стане?! Не може да има публика, когато организаторите на спорта, треньорите, не се уважават помежду си, не си казват добър ден! Наистина не знам кой отбор играе на стадиона, не съм видял и нито един афиш в града.
Не са ли родителите близо до децата си по време на тренировки и на състезание нищо не се получава. В залата по хандбал идва публика повече от други градове, отколкото от Хасково. Играхме финал с Гоце Делчев и тяхната публика влезе на терена да бие съдиите.
Сега масово навлиза волейболът, а нямаме условия, няма зали. Аз имам пълна пирамида от деца, всички възрасти, трениращи хандбал, защото искам тези деца да спортуват, а не да са по кафенетата и да пушат цигари. За да се върнат хората по зали и стадиони, трябва да има повече агитация и по-малко клубове. Според мен те работят само за пари, а не за високо спортно майсторство.” – сподели мнението си пред Xnews.bg, Йосиф Давидов.
Баскетболът в Хасково привлича интереса на публиката, но в последно време и там се забелязва отстъпление по трибуните. Зала “Дружба” се пълни по време на така наречените дербита, но малобройните гостуващи фенове от Пловдив или Перник са в пъти по-гръмогласни от домакините, защото запалянковщина сред хасковлии няма. Няма и условия за спорт. При всеки дъжд покривът на залата протича, сякаш за да покаже нагледно нехайството на държавата и управниците към спорта.
Същото е положението и на стадиона в парк Ямача, където спомените за пълния стадион остават далеч в миналото, а модерното за времето си съоръжение вече е разпадащ се “стадион красавец”, както обичаше да казва покойният Петър Василев – “Петела”.
И не, случващото се със спорта в Хасково и в България не е жалко, закономерно е. “Съединението прави сила”, но сред спортните деятели в Хасково цари разединението.
