Е, какво да кажем – дербито на Пловдив “Локомотив” – “Ботев” може и да беше прекратено, но шоуто не свърши. То просто смени терена. Така е, защото какъвто ни е футболът, такава ни е и държавата, може и в обратен ред да се каже.
Все е тая дали гледаме зеления килим на “Лаута” или червения мокет на Народното събрание. Разликата е единствено в дрескода: на стадиона хвърчат бутилки, в парламента – микрофони. Едните спорят със съдията, другите – с правилника. И в двата случая – дузпа за здравия разум.
Феновете по трибуните поне имат оправдание – адреналин, страст, любов към отбора. Викаш, псуваш, после ти минава. В политическите трибуни обаче няма страст, има стратегия. Там обидите са с костюм и вратовръзка, но звучат по същия начин. Разликата е, че на стадиона има край на мача, а в парламента – само продължения без дузпи.
Отборите уж са различни – леви, десни, центристи, зелени, сини, жълти, но в решителните минути всички тичат към една и съща врата – тази, зад която е бюджетът. И го подритват внимателно, за да не се скъса. После се поздравяват с фалшиви усмивки и чакат следващото “дерби” – нови избори, нови трибуни, същата игра.
А публиката, ние от публиката? Стоим си отстрани, гледаме и се чудим: кога ли някой ще вкара гол за България? Защото резултатът отдавна е 0:0, времето изтича, а съдията дори не знае дали мачът още се играе.
Феновете по стадионите поне плащат билет за емоцията. Ние, зрителите на политическия футбол, плащаме с данъци и нерви. Така че, едните хвърлят обещания, другите ще мятат бутилки по главите на футболистите. То си е като скачени съдове.
Това е положението – в политиката, както и във футбола, всички чакат чудо, но никой не иска да тича.
Автор: Развигор Разколников
